К И Т А Й 2

В големия плетен кош гъмжи от змии- тънки, по-дебели, не мога да преценя колко са дълги, защото са се сплели една в друга. Но все едно – изглеждат потресаващо. На всичкото отгоре миришат ужасно. И това – в предверието на нелош ресторант в 10-милионния китайски град Гуанджоу. Тръпки ме побиват. Веднъж в Сингапур, докато се усетя, ми метнаха една огромна , поне 3 метра , змия на врата, за да ме снимат, съответно срещу 10 долара. Само дето не припаднах тогава, дори не успях да извикам, толкова се уплаших.
А сега тук трябва да ям змия. Не че някой ме насилва за това, сама съм си решила. От пет дни съм в Китай и съм го премислила. Обичам екстремните изживявания, адреналинът ме кара да се чувствам на върха. Летях с балон над горите в Южна Каролина, потопих се с подводница в Карибско море, участвах в истинско сафари в Южна Африка, правих трекинг с ламата Джъстин из планините в щата Върмонт, държах в прегръдките си крокодил и лъвче в Африка, два пъти слагах буквално на карта живота си, летейки със стар боен самолет от войната над Плевен, пилотирах (е, държах щурвала) на Ту 154, дори пуснах колесника преди кацане в Коломбо, ядох жива риба в Япония, а за ужас на близките ми опитах и рибата фуго, която, ако не е почистена по специален начин, е смъртоносно отровна. Слаломирах с 8-местен самолет като играчка между скалите на големия канъон до Лас Вегас и какво ли още не... Е, какво, на Китай ли да се дам?
Докато ми минават през главата тези мисли, усещам, че китаецът губи търпение. Трябва да му кажа колко да е дълга змията, която искам да изям. Около метър, казвам спокойно и уверено. Все едно, че всеки ден си ям змии, но днес не съм особено гладна. Китаецът бърка с железни щипки в коша и безпогрешно вади една от кълбото – метър и двайсет. Докато се усетя, грабва една голяма ножица и – храс- отрязва главата. Усещам, че го гледам с изцъклен поглед, а наум си повтарям, че не трябва да повръщам точно сега и точно тук. Китаецът навежда змията надолу и в една чаша източва около 200 гр. розова течност – кръвта на змията. Подава ми я да я изпия, била страхотен афродизиак. Правя му знаци, че не искам, нека я изпие той. Широка усмивка на благодарност от негова страна. Обяснява ми, доколкото може ( тук рядко някой говори английски), че това ще му гарантира цяла седмица здрав секс. Хм, дали не се минах?
След 30-тина минути на масата пристига чиния с изпържената на кръгчета змия, а в средата хрупкаво препържена като чипс е нагъната змийската кожа. Слагам соев сос и люта паста и вдигам чашата с китайска

- 2 -
бира Цинтао. За първи път в живота си опитвам змия (не змийорка). Не е лошо, добро мезе за бира. Това, което ме изненада е, че змията има тънки като игли кости. След малко носят и печена костенурка и една
чиния черни дълги миди, ужасно вкусни. Поръчала съм си и стриди, които обожавам, но за мой ужас, ми ги носят печени с много счукан чесън отгоре. В менюто има и други странни, меко казано, ястия – например печено кученце и кучешка мешана скара. Но това го отлагам за друг път. Незнайно защо, когато поисках да снимам менюто с тези деликатеси и с цените, категорично ми забраниха. На другия ден за щастие попадам на симпатичен спретнат китаец, шеф на фирма, който говори английски. Представя се като Мак, но това е, както казват тук „моето английско име” Сигурно се казва Шъ, Чан, Шао или нещо такова. Та този Мак ми обясни, че допреди 10-15 години кучето често е присъствало на трапезата. Според него сега се яде по-рядко, но се намира все още в магазините и в някои ресторанти. Приготвят го силно люто, поради което е предпочитано за ядене в по-студените месеци.
Два дни преди тази „змийска” вечеря пристигам от Хонг Конг в Гуанджоу с влак за около 3 часа. Влакът е приличен, на два етажа, сравнително чист. Стюардеси разнасят непрекъснато напитки, храна, ядки, на доста високи цени. Покрай пътя се редуват населени места с високи и дълги жилищни блокове в безлични цветове . Влажният въздух си казва думата – на много от тях мазилките висят на парцали. Същевремено градинките и алеите около тези блокове са идеално поддържани, с много цветя, зелени храсти, оформени прилежно, с оградки, бордюрчета. Времето е горещо и хората масово са с чадъри над главите. Това, което прави впечатление, са многото фабрики покрай пътя.
Навлизаме в голям град. От прозореца виждам високи сгради с лъскави фасади, хубави хотели и отново стотици малки фабрики, наредени една до друга като огърлица. Набива се на очи добрата пътна мрежа и изрядно подредените зелени площи. По-късно в Гуанджоу ще стана свидетел как къпят с маркучи короните на дърветата по централната улица.
Гуанджоу е най-големият град на провинция Кантон. Той е един от най-важните градове в Китай, административен и политически център, наред с Пекин и Шанхай. Населението му е 10 млн. Над 60 % от жителите са пришълци от всички краища на страната. Градът има дълга, над 2 500 годишна история. При разкопки са намерени сребърни предмети от Средния Изток – доказателство за мащабната търговия в онези времена. Гуанджао (както го произнасят китайците тук) е интересен , красив и много чист град. По широките, прави и много дълги булеварди се движат 1 млн. леки коли, 650 000 мотопеди, 2.5 млн. велосипеди, 120 000 таксита, 5 000 автобуса за градски транспорт. Всяко семейство има средно по един

- 3 -
мобилен телефон , а всяко второ има компютър. Това са данни от преди година и половина , по-нови не намерих.
През града минава голяма река. На двата бряга се извисяват високи сгради със стъклени фасади. Широки естакади по на 3-4 етажа се вият като макарони и придават футуристичен вид на града. Всичко, което виждам наоколо, е много модерно, красиво и чисто, хората са облечени добре. Мак ми обясни, че това е един от най-силно развитите райони в Китай. Окончателно се убедих в това, когато на следващия ден пристигнах на супер модерното и чисто летище на Гуанджоу за полета ми до Гуилин – следващата спирка от моето пътуване.
Гуилин е малко градче, само 600 000 жители. След 45-минутен полет от Гуанджоу кацаме в мрачно време. Вали ситен дъжд. Това, разбира се, не смущава хилядите велосипедисти. Всички са облечени в огромни разноцветни дъждобрани, които в предната си част са така издължени, че покриват кормилото на колелото и имат прозорче за фара. Много са смешни. Някои пък са закрепили огромни чадъри на специална стойка върху кормилото. Гуилин е типичен туристическо град, намира се на 400 км. от брега на Южнокитайско море. Тук е силно развито производството на текстил, части за машини, автобуси и разбира се ориз и захарна тръстика. Поради мекия си климат районът е известен и с големите добиви на плодове. Природата е изключително красива. Годишно градът се посещава от над 1 млн. чужди туристи и над 10 млн. местни. Гордеят се, че Клинтън е бил тук преди 8 години. Тук са идвали и Джими Картър, и Никсън, и президента Буш. Символът на града е Хълма на слонския хобот. Естествено, че трябва да го видя. Обясняват ми, че внушителната скала, надвесена над реката, висока 50 и дълга 100 метра, прилича досуш на слон, който пие вода. Как го видяха китайците този слон, не ми е ясно. Оттук го гледах, оттам го гледах...е, не става и не става на слон. Явно не ми достигна въображението. Естествено, не си признах, а се възхитих на хубавото животно.
За сметка на това, обаче, разходката с кораб по река Ли няма да забравя никога. Това беше едно от най-интересните ми преживявания и едно от най-красивите места от всички, над 60 държави, в които съм била. От двете страни на не особено широката река Ли (дълга 437 км.) се издигат чудати скални възвишения, покрити с растителност. Някои са остри, други – заоблени, ниски, високи, с полегати склонове, или като игли – гледката спира дъха с невероятната си красота. Реката се вие непрекъснато и след всеки завои пред очите ми изникват нови и нови, още по-красиви форми. Въздухът е влажен и над реката се носи лека мараня, която закрива върховете на скалите и придава ососбена мистичност на пейзажа. Красота отвсякъде! Пътуваме около 65 км. с бързо корабче и гледката не ми омръзва. Щракам с апарата и се наслаждавам на уникалността на този
- 4 -
природен феномен. Преди повече от 300 млн. години тук е било дъно на море. Зад скалите на места се виждат оризови ниви, зелени насаждения, голф игрище. За да не се нарушава гледката, в града е забранено строителство по-високо от 7-8 етажа.
Дребничка китайка ме изважда от съзерцанието, предлага ми да дегустирам оранжево на цвят вино, което се прави от цветовете на растението османтус, един от символите на Гуилин. Има вкус на портвайн – приятно, ароматно, леко сладни. Целта е да си купя. Купувам. След малко ми носят малка плоска бутилка оризова ракия. Наливат ми в чаша като напръстник. Изпивам една, втора. Ракията не е лоша, но тъкмо да попитам защо в такива миниатюрни чашки и тя така ме удря в главата, че скалите взеха да се разминават пред погледа ми. Грабвам бутилката – 62 градуса! Бива си я. Купувам. След малко ми носят албум със снимки и дузина картички. Купувам. После като слязохме на пристанището, гледам- всичко, което купих на корабчето , се предлага 8 пъти по-ефтино. Да ми е за урок! Затова пък на следващия пазар, на който спирам, се развихрям яко- те ми кажат цена, аз деля на 8 и съм твърда. Започва едно викане, едно ръкомахане, хвърчат калкулатори, дърпат ме, молят ме. Една дебела китайка (рядко явление) едва не ме събори на земята заради едно ветрило, което имах неблагоразумието да погледна и да попитам за цената. А двама китайци се сбиха заради мен – кой да ми продаде един часовник Сейко за 10 лева. Накрая трябваше да го купя, няма спасение. Сега имам златен Сейко. А тях така ги и оставих да се бият.
ИСКРА КОЙНОВА